Page Title

В ПРОСЛАВА НА ГРАФИКАТА

 

В много случаи „столица“ се превръща в понятие с особено престижен статут, далеч надхвърлящо обичайната си политико-административна употреба. За имащите този късмет градове ефектът може дори да се окаже мултиплициран. Например Варна, неофициалната ни прекрасна „морска столица“, с пълно право се гордее и със славата на столица на българската графика. Първото основание, при това съвсем не единственото, е историята, настоящето и, дай Боже, бъдещото на Международното биенале на графиката, чието 23-то издание се състоя през август и септември 2025 г. Неговото чудесно следствие е прерасналата в Галерия за графично изкуство огромна, натрупвана през изминалите 45 години колекция от творби на стотиците участвали във форума артисти. Засега като част от Градската художествена галерия Борис Георгиев, новооткритата на 5 февруари 2026 г. нейна Първа постоянна експозиция отбеляза фактическото рождение на нова музейна институция. Изложената колекция носи името „Вечни теми - нови форми. Световна графика“ и е съставена от творбите - носители на Голямата награда от Международното биенале. Амбициозната експозиционна и образователна програма на галерията, със своя нов директор Валери Чакалов, осъществи още до края на същия месец (на 26 февруари) и следващата си артистична акция с изложбата „Българската графика – глобален диалог“ в залите на Художествената галерия Добрич, съдържаща 57 произведения на български графици – лауреати от Биеналето. Очевидно намерението е Галерия за графично изкуство да функционира не само като колекция и изложбена плаща, но и като образователен институт, посветен на това изкуство, по-скоро на тази група свързани изкуства.

 

        Случванията, довели до обособяването и налагането на Варна като български артистичен център, с фокус върху графичните изкуства у нас има две лица, определили ценността на тази монета: едното е самият генезис и еволюцията на идеята за международен форум с организирането на първата проява в тази посока през 1979 г. под името „Национална графична изложба“. Две години по-късно, през 1981 г., по идея и с неуморимата инициативност на Стоимен Стоилов, по това време секретар на Варненската група на СБХ, проектът, разработен заедно с Иван Кенаров, подкрепен от ръководството на Съюза, от Министерството на културата, Общината на Варна и със съдействие от страна на именити световни графици от страни с богати традиции в тази област, се реализира като първото издание на Международното биенале на графиката. За успеха на начинанието говори фактът, че за новопоявилия се форум журито селектира от 600 графични произведения на автори от 138 страни. 

 

        Но освен концептуалното и логистично материализиране на една прекрасна идея и необходимост, възможността за нейното осъществяване стъпва върху духовен фундамент. Това беше атмосферата на артистична освободеност и дързост, витаещи сред варненската група художници и получила своя уникален за нашата практика израз с отварянето на ателиетата в бившата фабрика „Вулкан“ през 1975 г. Там за дълги години беше творческата база за група от най-талантливите живеещи и работещи в града артисти, между които: Ванко Урумов, Стоимен Стоилов, Снежина и Емил Попгенчеви, Венцеслав Антонов, Александър Капричев, Георги Лечев, Петьо Маринов, Владимир Иванов, Димитър Трайчев и Мария Зафиркова, Николай Николов, Венелин Петров, Милко Божков, Явор Цанев, Веселин Начев, Валери Чакалов… За своето съществуване до реституцията и запустяването на сградата след 1992 г., Фабрика Вукан беше онази невероятна свободна територия за изкуството и място, където идеи, личности, характери и произведения намираха своята хармонична среда за общуване между творци в нещо като „художническа колония“, обединена от приятелство и общия стремеж към разтваряне на граници. В съоръжените 56 ателиета работят близо 70 художници в различни области на пластическите форми – Альоша Кафеджийски, Кина Петрова, Тома Томов, Панайотис Гуджемидис, Володя Вълчев, Агоп Гемджиян, а възможностите за експерименти в печатната графика се осигуряват от внесените преси за графичната база.

 

        Реализираното и бързо наложило се Варненско биенале достойно постави и морската столица сред световните центрове на съвременните графични изкуства, наред с Любляна, Краков, Белин, Баден-Баден и Сао Паоло. Първият ефект беше възможността за публиката – широка, професионална и колегиална, за директен контакт с творчески направления и значими графици, особено от страни в централна Европа – Полша, Унгария, Австрия, тогавашните Чехословакия, Югославия и ГДР – Албин Бруновски, Владимир Гаджович, Иржи Андерле, Винцент Хложник, Янош Каш, Велизар Кръстич, Роберт Янчович, Миодраг Джурич – Дадо… Едно от обясненията е, че не един и двама от водещите български графици от това поколение бяха получили художественото си образование в академии в тези държави. А второто, много по-определящо следствие за възхода на печатната графика у нас беше, че тя изведнъж се оказа най-малко подвластна на укори за „нездрави направления“ в съвременното изкуство на свободния свят. В областта на графиката българските автори като че ли си извоюваха право за почти неограничени пластически и ментални пътешествия в един отворен образен свят, полу-срамежливо кръстени от официалната (то друга и нямаше) критика „метафорично-алегоричен стил“. Отделните издания на Биеналето действаха като ензим, развиващ един постоянен интерес към световната графика, подхранен от знаменателни събития, основно в София, като изложбите „Съвременно чехословашко изобразително изкуство“, „Испанска графика“ или „Пикасо – последни графични листове“ в СГХГ, 1984 г. 

 

Другото обстоятелство е натрупването за четири плюс десетилетия на внушителна по обем и качество колекция от графични произведения, което я превръща в музейна сбирка, предназначена да функционира не само като документален и информационен фонд, но като образователен институт както за тенденциите в световната графика, така и за най-силните изяви на българските графици в този почти половинвековен период от развитието на процесите в художествената сцена у нас. Тази колекция съдържа знаковите творби на плеядата артисти, даващи естетическата физиономия на времето си: Тодор Панайотов (носител на Голямата награда от Първото Варненско биенале), Стоимен Стоилов, Стоян Цанев, Златка Дъбова, Христо Нейков, Симеон Венов, Стоян Стоянов - Течи, Борислав Стоев, Анастасия Панайотова, Румен Скорчев, Любомир Йорданов, Стоян Янев, Стефан Марков, Пламен Пенов, Явор Цанев, Александър Алексов и толкова още други прекрасни артисти. Особено място сред тях заема Венцеслав Антонов, който не само е един от основателите на Варненското биенале и негов директор от 1998 до 2024 г., но и ръководител на графичния кабинет към Градската художествена галерия и пръв директор на новата Галерия за графично изкуство. Творбите на повечето от изброените значими български графици са сред настоящата изложба на Художествената галерия в Добрич „Българската графика – глобален диалог“.   

 

        Инвазията на експлозивно развиващите се през последните десетилетия цифрови технологии в зоните, по-рано запазени за графичните изкуства, сътвориха нови арт обекти и термини като дигиталната графика и други нейни производни. Общият ефект е размиване на границите и поява на някаква амалгама от графичен дизайн, плакат и традиционните мануални графични техники. В много случаи това едва ли е плюс, въпреки че много от световните форуми на графиката не само са вече широко отворени за свобода в нововъведенията, но дори някои от престижните форуми на традиционната графика са преориентирали акцента си: Биеналето в Краков - към компютърната графика, а това в Любляна - към  медийното изкуство. Прави чест на Варненското биенале на графиката, че засега прокламира намерение да се придържа в рамките на класическите видове и техники на печатната графика: ксилография, суха игла, офорт, гравюра на метал и по-късно възникнали и развили се акватинта, мецотинто, литография, линогравюра, верниму, сериграфия, преге и комбинациите между тях. Това е един интелигентен почит не единствено към едно изкуство с богата история, но и към самата инвенция на тиражирания образ, на лесно преносими и разпространими творби, революционната идея, чиито следствия са с фундаментално значение за хода на цивилизацията. Тя се свежда до връзката на два съставящи я елемента: матрица от твърд, най-често природен материал – камък, дърво, метал, върху който е гравиран образ и лека, преносима повърхност, върху която с натиск се прави идентичен отпечатък в ограничено количество, който е същинското „тиражирано“ произведение. В света на античното средиземноморие, в двора на малоазийската държава Лидия, през VII век пр. Хр. тази идея ражда основния лост на световната икономика – монетосеченето. Фактите от историята са се запечатали в древногръцката митология и имената на царете на Лидия и на съседната Фригия – Крез („богат като Крез“) и Мидас („който превръщал в злато всичко, до което се докосвал“), като образи на богатство, резултат от откритието на паричните знаци. По същество, принципът на монетосеченето е същият като в печатната графика – матрица (в случая двойна, за аверс и реверс), произвеждаща идентични произведения на изящната миниатюрна пластика в ограничено количество.

        Но истинското месторождение на графиката има различна география – Далечния изток, и е част от две открития, без които не може да представим цялата модерна епоха от ренесанса до днес и още по-малко съвремието - хартията и книгопечатането. Най-ранните археологически данни с фрагменти от хартия датират от II век пр. Хр. в Китай – времето на династията Хан. Далечният път до Близкия изток и до Средиземноморието започва с инцидентния сблъсък между Абасидския халифат и империята на династия Танг – от пленените в сражението при река Талас през 751 г. китайци, арабите научават технологията и употребата на хартията. „Хартиените мелници“ се разпространяват из всички ислямски територии и през ХI век през Испания навлизат в европейската книжовна практика. На континента по-удобният материал за писане бързо измества скъпия трудоемък пергамент и към ХIII в Италия има вече установени масови производители на хартия в Амалфи, Фабриано и Тревизо, много скоро и отвъд Алпите. Що се отнася до печатната техника, отпечатването върху хартия на образ и текст, изрязани върху дървена матрица и регистрирано поне от VII век, на най-старата запазена илюстрирана „книга“, която очевидно е била, според съвременната терминология в „тираж“, е Диамантената сутра от 868 г., открита в една от Пещерите на хилядата Буди в оазиса Дънхуан в Синкянг. Друг забележителен елемент от великите, формирали днешния свят нововъведения, направени в Поднебесната империя, е използването на отпечатвани от метална матрица банкноти от времето на династията Юан, сведенията за което в Европа донася в пътеписа си Марко Поло.

 

Оказва се, че едно и също технологично откритие стои в основата на стълбовете на модерната цивилизация, започнала ранната модерна епоха през ХV век – на науката и литературата, благодарение на масовата си достъпност заради революцията, настъпила след печатарската преса - на глобалната икономика, базирана на книжните пари - и на изкуството, създадено с печатна методология върху хартиена основа. Най-ранният етап на печатната графика – гравюрата на дърво – в Европа се разпространява около половин век преди Гунтенберговата библия на религиозни щампи и карти за игра. С появата на инкунабула – първите старопечатни книги до 1500 г. – нуждата от печатни илюстрации, заменящи скъпите уникални миниатюри, предизвикват първия бум в ксилографията – един от най-поразителните примери е монументалната Нюрнбергска хроника от 1493 г. с 1800 цветни печатни илюстрации на един от първите графици-илюстратори Михаел Волгемут, при когото чиракувал Албрехт Дюрер. За популярността на начинанието свидетелства фактът, че само за няколко десетилетия книгата претърпява над 600 издания. Много скоро гравюрата на дърво ще си  извоюва автономията на самостоятелно произведение на изящното изкуство, a от средите на майсторите-златари се заражда и гравюрата на мед и други метали, още към 1470 г. са известни творби на друг учител на Дюрер – Мартин Шонгауер. Следващата стъпка в бързото израстване на европейската графика е офортът и в съзнанието изниква забележителната монохромна сценография на „Сражаващи се голи мъже“ (ок. 1475) на Антонио Полаюоло. От тези моменти нататък печатната графика започва своето велико пътуване през вековете до наши дни, от Дюрер до Рембрандт и от Пиранези до Пикасо. При това съвсем не единствено като европо-центристко явление. Достатъчно е да се отбележи влиянието на цветните японски гравюри Укийо-е върху изкуството на постимпресионизма и модернизма.  

 

Подтекстът на поглеждането към историята зад съвременната печатна графика е изразът на омаж към това изкуство и желание да се подчертае, защо не и да извиси неговото фундаментално значение и стойност за формиране на артистичния език на модерната епоха. От възникването си тя е стъпила на концепция, съдържаща няколко уникални различия – матрицата, отпечатъка, тиража, лесния достъп, възможността за разпространение. Бидейки елемент, участващ във възхода на глобалната цивилизация на техническо ниво, тя съхранява и развива менталността и емоциите на духовното съдържание на творчеството. Съдържа и парадокса на единството между ограничеността на тиража и безкрайността на чувствата и асоциациите, които е в състояние да отключва. Това магическо вплитане на печатната графика и останалите графични изкуства едновременно в миналото и в настоящето е илюстрация и доказателство за дълбоката свързаност на този дял от артистичната изящност с неща отвъд нея. Тя е част от техническата и интелектуална канава на цивилизоваността – от възможността за масов достъп до образи и знания до запазване и култивиране на духовността чрез универсалния език на творчеството. Тъкмо това внушение е най-ценният подтекст в богатата традиция на Варненското биенале на графиката и опазването и развитието на неговия потенциал, на които настоящата дейност на Галерията за графични изкуства така благородно се е посветила.  

​